Какви бяхме и какви станахме

Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на XX век

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете вкъщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1. По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2. Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3. Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4. Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща.
5. След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7. Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8. Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено си увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

Пролог

Годината е 2009-та, а мястото няма значение, защото от най-големите мегаполиси до най-малките градчета-селца човек не може да измине 100 метра без да види реклама, не може да гледа телевизия 1 час без да види реклама, не може да отвори сайт без да бъде затрупан от реклами и всевъзможни промивки на мозъка (мога да твърдя, че израза е правилен, защото съм учил маркетинг). Човекът вече бива разглеждан не като човек, ами само като икономическа единица, като работна сила. Няма да се учудя ако в скоро време започне да се използва думата drone вместо човек. Погледнете новините. Всеки ден едно и също, всеки ден говорят само за убийства, кражби, корупция, пари, финанси, икономически кризи, войни. Филмите - същото като новините, само че с визуални ефекти..
Намираш се на брега на океана, часът е седем без пет и ти наблюдаваш първите лъчи на Слънцето, някога почитано като бог. Морският бриз изпълва дробовете ти с чист въздух и сякаш лекува болната ти душа. Нямаш никакви грижи и се чувстваш блажено. Изведнъж чуваш позната мелодия. Ало? Отваряш очи. Празната ти ръка държи въображаем телефон, а истинският звъни с пълна сила на звука познатия зов за започване на деня и в частност алармата за събуждане. Пиеш кафе, не защото ти трябва, а защото според рекламата по btv това е най-доброто начало на деня - специална селекция бразилско кафе. Чудиш се как като си бил дете си ставал сутрин толкова бодър, дори и без кафе!? Но сега си прекалено уморен, за да мислиш. Качваш се в десетгодишната си кола и тръгваш на работа. Всъщност от Дружба 2 до Дондуков стигаш по-бавно отколкото самолета София - Париж, но пък във въздуха не можеш да се насладиш на рекламните пана, билбордовете и хората наблъскани като скариди в градския транспорт. В края на месеца получаваш заплата. А тя приятелю, ако не го знаеш е една хартийка зацапана с мастило, чието покритие се измерва в това какво доверие имаш в нея. Да точно така от десетилетия насам парите нямат златно покритие. Връщаш си заемите, с които си си платил сметката за тока и водата и взимаш нови.. така де за най-нужните стоки - Victory Ultra и един стек бира.
Претопляш си някакъв полуфабрикат от Била или Фантастико в микровълновата печка и си пускаш телевизора да гледаш новините и да попсуваш малко депутатите и левски или цска, в зависимост на кой си фен. И това е средната класа в България! Повечето хора нямат кола, с която да ходят на работа, та те дори нямат работа. Градски транспорт? Стига шеги, картата за 1 месец струва повече от парите, които остават от пенсията на баба ти като си купи хляб(вносен) и кисело мляко(в което не е сигурно дали има мляко) Да коментирам ли хората, които имат компютър и интернет? Ако ни спре интернета все едно са ни ослепили и осакатили.. дано да го оправят по-бързо. Нищо, лягаш си.Този път си в планината и караш ски с Виктория Силвстед.. позната мелодия.. Ало?

Това бяха няколко случайни мисли, написани съвсем набързо, като въведение или предговор за тематиката, която ще разглеждам в блог-а.
Следващите писания няма да са случайни, а ще имат структура, причина, повод и разбира се цел. Приемете горните редове като скица, за бъдеща трилогия.