Dreams X Reality

Помниш ли първия ден в колежа, когато бяхме само имена в списъка и точка на картата в коридора? Помниш ли, когато не плакахме, когато родителите ни ни зарязаха в тия малки общежития, твърде претъпкани за големите ни очаквания? Помниш ли, когато се срещнахме за пръв път и ми каза, че още се чудиш, но си почти сигурен, че ще учиш философия или литература, защото си плакал първия път, когато си чел "Предимствата да бъдеш аутсайдер" и споделяме свещенна и неутолима жажда за лоша научна фантастика? Помниш ли колко бяхме обнадеждени, че това училище ще ни позволи да "намерим себе си", да "променим света" и други лозунги от сборниците, които цитирахме, когато ни питат какви искаме да станем, когато пораснем?
Тъй че, когато си смени специалността на икономика, когато влезна в групичката, когато смени тениската с пуловер, когато прие "престижната" позиция в инвестиционната банка и очакваше да се гордея с теб, защото ще "разрушиш системата отвътре", защото си "рзличен" от "тях", не можех да не се зачудя в кой момент се превърнахме в загащената риза, портмоне в джоба, 9 до 5 работник, от който се плашехме растейки?
Ти, чиято любознателност превишаваше оценките на учителите върху домашното ти.
Ти, който не можеше да заспиш, когато чете Маркс, защото нещата най-накрая имаха смисъл.
Ти, който дойде в този университет с непреклонен дух.
Какво се случи с теб?
Ти, който размени мечтите си за дипломи, революция за резюме в тази фабрика, която произвежда печалба от потенциален пророк, където промяната пада от сърцата в портмонетата... ...ами ако целта на това образование е да те направи толкова неграмотен, че да забравиш как да мислиш самостоятелно? Ами ако най-добрия начин да завладееш света е да се преструваш, че искаш да го спасиш?
Ти, двайсет и нещо годишния идеалист, който стана корпоративен служител, първият костюмар хвърлящ теория към Стената, която ще те погълне и ще те изплюе на Улицата, изхабен като смачканите банкноти от банкомат. Ритъма на сърцето ти принизен до серия от транзакции, когато ме прегърна за сбогом почти очаквах, че ще ми искаш касова бележка - доказателство за закупуване на приятелството, което консумираше, когато имаше полза за кариерата ти. Съжалявам, че не успях да се класирам за ходещото резюме, което ти бъркаш за тяло.
Но искам да ти вярвам, защото искам да вярвам в силата на непокорната изобретателност: когато четохме първата книга, видяхме първия залез, нейната усмивка. Радоста и хаосът на всичко.
Ами ако е само хаос? Пространството и времето преди приятелството беше отложено от крайни срокове, бъдеще разделено от интервюта и стажове.
Ами ако наистина сме незначителни като точката на картата от първи курс? Има ли значение? Ами ако сме нищо? И това е нещо хубаво? Ами ако сме плакали,  когато родителите ни оставиха, но не сме си казали? Ами ако сега плача, защото ме напускаш, но нямам пазарната стойност да те накарам да ме чуеш? За да ти кажа, че според мен струваш повече от всяка заплата, която могат да ти дадат, че умът ти не може да бъде записан на лист хартия с цифри, че те чакам тук разорен, но не и пречупен, спомняйки си какво можеше да постигнеш, ако не се беше продал.